Препечатка от в-к Монитор

[lordextra]

Обикновено хващам автобус, но сега реших да походя. Нямам кола. Никога не съм имал. Все очаквам да стана богат и да си купя. Не очаквам, а по детински си мечтая – така – без да правя нищо – да ми падне от небето. Всъщност добре разбирам, че не искам кола. Ако исках, казвам си, щях да съм си купил. А и кой е богат и кой е беден, по дяволите? – смея се на себе си и на своята лукава детинщина. Като дете се опитвам да заблудя себе си... Или не като дете... като истински българин... Опитвам се да си въобразя нещо, което звучи добре и да му повярвам. Удобно е някак си...
Примерно – да си повярвам, че съм беден и че не мога да направя нищо. Ха! Нали? Ужасно удобно! Така – като повярвам в това - от мен вече няма да се иска нищо. Ще мога да си ходя разпасан и с ръце в джобовете...
Та така...

Не искам да имам кола, но бих имал, ако някой добър и богат човек ми купи... Нещо такова. Искам да съм богат, но ми е добре и да съм беден... Да – добре ми е, защото мога по цял ден да се оплаквам... Бих станал и богат! Знам, че и тогава бих се оплаквал по цял ден... Но бих станал богат само ако това стане ей така – внезапно и без усилие... Сложно е, да!
Всъщност аз имам кола – сещам се. Но я кара жена ми. Моя ли е тя, след като не се возя в нея? Чувството за притежание е сложно нещо.

Вървя си в тая свежа, мразовита ноемврийска утрин и скърцам с обувките си. Скръц, скръц. Когато е студено, обувките скърцат много хубаво. От квартал "Изгрев" на Банкя нахлувам в квартал "Филиповци" на София. Аз съм Великото преселение на народите от един човек. Нашественик като бръмбар със сабя от сламка. Дребен човек съм.

Влизам лека полека в квартал "Филиповци". Какво е "Филиповци"? Влизам в интернет и поглеждам в Гугъл. Прочитам следното: Кварталът е застроен предимно с нискоетажно строителство и условно се разделя на циганска част (кв. "Филиповци") с население: 1629 души по постоянен + настоящ адрес към септември 2006 г. и българска част (жк "Филиповци") с население 2028 души по постоянен + настоящ адрес към септември 2006 г. Името на английски: Filipovtsi Разстояние до столицата: 8.776 km от София. Географска ширина (Latitude): 42.72053N Географска дължина (Longitude):23.22252E.
Велико е това – казвам си. Гугъл прави нещата значими.

Пресичам бушуващите ширини на 42,72-рия паралел и тръгвам по булеварда в средата на квартала. Вървя между хубави и не дотам хубави къщи. Сиви са. Но пък повечето са доста чисти и дворовете им са подредени. Няма стремеж към красота у българите от "Филиповци", но има стремеж към приличие. И аз знам защо го има. Те гледат циганите от" Филиповци" и се ужасяват и не искат да са като тях. В циганската част е наистина кошмарно задръстено от боклук, всичко е порутено. Даже детските колички, които тук-там стоят пред бараките са порутени. Сравненията раждат стремежите. На фона на черно кадифе бялата женска ръка изглежда като мраморна, на фона на офисна копирна хартия изглежда кафеникава. Когато виждаш мръсотията, стремиш се към чистота. Но също така - на фона на мръсотията и полумръсното изглежда бисерно чисто... Така е...

Така си мисля и вървя напред като завоевател, който не иска да завоюва нищо, защото му е писнало.
Българската част на "Филиповци" трае кратко – десетина минути среден ход – преминавам я и не виждам нищо особено впечатляващо. Вървя през нея и си мисля за демография. Някои учени смятат, че България ще претърпи демографски крах и до петдесет години българите няма да ги има, а ще останат само роми. Нищо чудно – казвам си. Да си българин – гледам тук – е сравнително по-трудно. Трябва да си чист и да имаш пари. За да си българин, трябва да имаш пари за представителни цели. Примерно – за чиста и хубава къща. А сега пари няма. Значи няма как да си българин.

Примерно за да си българин, ти сам от себе си изискваш разни работи. Взискателен си... Не много, но все пак... Малко – но взискателен. Примерно, като си българин, смяташ, че трябва, длъжен си, ако имаш деца, те да са най-щастливите деца на света. Трябва да са образовани. Трябва да живеят богато или поне осигурено. Да учат, да учат... Да си намерят работа – това е най-важно! Хубава работа. А за това трябва да се учи. В чужбина, ако може. Това изисква българинът от "Филиповци" от себе си. Поне така ми се струва, като гледам българските къщи.

И в далечината пред мен изникват ромските. Ех. Ромите не изискват от себе си такива неща. Те живеят някак наистина безгрижно. Та не си ли по-щастлив, ако не се натоварваш с ужасни изисквания към себе си? Не се смазваш с изисквания към себе си да имаш чиста и богата къща, подреден двор и образовани деца. Леко ти е. Казваш си: няма как да имам! – и се успокояваш. Същата работа като мене и колата...

Вървя си...

Българите няма да се размножават, ако продължават да искат от себе си невъзможни неща – казвам си. Примерно да бъдат богати и задоволени като западноевропейци. Да образоват децата си добре. Сега в тия бедни времена това е невъзможно. Това непосилно изискване блокира всякакво желание за размножаване... Нали така?

Казвам си така и се смея на себе си: че как така няма да искаш да дадеш всичко необходимо на децата си? Ей, Калинчо! Как няма да искаш? Но пък, от друга страна – като знаеш, че няма да можеш да го дадеш, ти няма да се размножиш! Нали така?
...Няма пари, няма бъдеще, а някой учен ни казва, че сме виновни, че не се размножаваме. Ха! – така си казват българите. Без да ги виждам, аз ги чувам как точно това си шепнат, докато отминавам последните къщи на българската част на "Филиповци".

Първите къщи на циганската част са удавени в покъртителна влага и мръсотия. Ноември е, но още не е замръзнало и калта мляска под подметките ми. Гледката не прави нищо друго, освен да издува вените в главата ми от безсилен гняв и ужас. Не знам на кого ме е гняв и защо изпитвам ужас. В главата ми плуват уплашени мисли: така не бива да се живее! Това е срам и гангрена! Това е нечовешко и обидно към смисъла на живота! Така не БИВА! Това трябва да се изрине с булдозери!
Но пък веднага си казвам – та аз да не съм някоя фашистка свиня? Как така да се изрине с булдозери? Нали аз съм всепрощаващ християнин и не се гневя? Какви са тия фашистки булдозери?

Продължавам напред. Две момичета излизат от къщичката си и тръгват към спирката на 81. Здрави момичета. Ако пиех още, както преди, щяха да ме привлекат, да изпитам желание към тях. Защото циганките не са грозни. Но аз не пия. Когато не пие, човек става много взискателен и гнуслив. Това е проклетият европеец - казвам си – взискателен, чистичък, гнуслив и акуратен. Иска да му е чисто и подредено. Ха! Вместо да пийне гроздова ракия и да не му пука за нищо...
Като си пийваш – често и порядъчно - можеш да простиш на всяка мръсотия и на всеки мързел. Като българин... Като циганин?
Момичетата не ме привличат, защото са позатлъстели, облечени са със стегнати, но леко мърляви дрехи и са се наплескали с грим, което не отива на възрастта им. Не ги осъждам, тъжно ми е за тях. Вървя покрай тях и все пак, въпреки киселостта ми, въпреки европейската ми префърцунена гнусливост аз леко се въодушевявам. Защото слушам веселия им говор. Те са моите весели сънароднички! – казвам си. По-весели се те от българките. Има нещо жизнено и приповдигнато у тях. Може би защото не си поставят някакви жестоки и непосилни изисквания? Дали не е така? – мисля си.

И си вървя.

Покрай мене бавно минава, едвам се тътри, човешко същество. Това е някой от моите хора – казвам си. - Събирачите на ценности. Той е мъж и може би – потрисам се от тая мисъл – ми е връстник. Куц е с единия крак и тежи не повече от двеста грама. Колкото едно патронче ракия. Дребен е, но повече е слаб. Явно не яде, а пие. Влачи количка с ценности. Всякакви боклуци. Тук – сред квартала бунище - боклуците не изглеждат като боклуци, а като някакви предмети от бита. Къде си се запътил, човече Божи? – ще ми се да го тупна по рамото и да го викна настрана. Да го предпазя. Да не мине някое едро куче, да го блъсне и да го прегази. Или някой плъх. Ще ми се да го почерпя нещо. Мил ми е. Толкова е малък, слаб и беззащитен, че ми се струва – трябва да го почерпя една голяма ракия. Ще ми се да съм добър към него. И към себе си.

Гледам тази полусянка, полуогризка от живота. И ми се прищява да го тупна по рамото и да тръгна с него. За да се отпусна и да престана да съм надменен като европеец. Да нямам жестоки изисквания към света и към себе си. Ще ми се да мога да се размножа, без да се страхувам, че няма да мога да изпълня хилядите изисквания. Какво съм се надул така? Ще ми се цял ден да пия и да си говоря с тоя малък човек – мой връстник и брат - сред неговия квартал – бунище.
Но аз не пия... Отминавам... Вървя си...

[Conan_1]

Гледам , чета и се чудя да се усмихна ли да се натъжа ли .......... странна реалност и живот тоя нашия

[ЯЛТА]

...........И ставайки въпрос за циганите, се сещам защо са ликвидирали индианците в Америка, но помъдрели и узрели, пък се справиха с проблема с негрите, и то успешно. Но в САЩ, а тук, тук е друга работа...............